Ами, съжалявам, ама пак вместо за обич и грижа ще си говорим за институции. И по-точно - за това, как се отговаря на жалба.
Снимката не е с най-доброто качество, защото е правена в късния следобед с любителски фотоапарат. Но считам, че достатъчно ясно се виждат няколко неща:
- номера и марката на спрялата кола;
- огромния бял надпис "ГАРАЖ" на портата, пред която е спряла колата;
- нарисувания знак В27, означаващ "Забранени са престоят и паркирането".
Следва текста на сигнал, който изпратих до СДВР (копиран от оригинала, скрити са лични данни. В жълто е телефонен номер, упоменат в отговора им.):
ОТДЕЛ "ПЪТНА ПОЛИЦИЯ" - СДВР From: Gabriela Papadopova Sent: Thursday, October 06, 2011 8:14 PM To: Angel G. Kamarashev Subject: Какво да правим с нарушителите, господа?
Изпращам тези снимки на кола, паркирала пред гаража ни днес, 06.10.2011 г. От 17:10 до 19:30 безуспешно се опитвах да получа съдействие от: - център за градска мобилност: = тел. 982 48 78 - не отговаря през цялото време; = на служителите от тел. 983 67 47; 90 46 39; 983 67 82 - не е тяхна работа. - дежурен от КАТ - съдейства ми, давайки ми 3 от изброените телефонни номера и ми препоръча да се обадя в районното ПУ; - дежурната от Първо РПУ, на която също този случай не влизал в задълженията.
Сигналът ми бе приет на тел. 112, които се наложи да търся, след като изчерпах другите възможности. Какво препоръчвате на гражданите в случаи като този? Г. Пападопова
И отговора от СДВР:
по Вх.№ и 1716/07.10.2011г. До Габриела Пападопова
Уважаема госпожо Пападопова, Във връзка с подаден от Ваша страна сигнал до ОПП-СДВР, заведен под горния номер, Ви уведомяваме че е необходимо гаража да бъде обозначен с ПЗ В27 и допълнителна табела Т17 с текст „Гараж”. След като обозначите гаража при паркиране пред него може да подадете сигнал до ОПП-СДВР на тел. 02/9824878, където служител ще приеме обаждането и ще насочи специализиран автомобил за репатриране, за да може паркираното МПС да бъде принудително евакуирано.
Явно не мога да разбера начина, по който разсъждават и дейстават държавните служители. И това ми е голям проблем, да знаете. Защото и на други жалби съм получавала подобни отговори, на които не схващам логиката..
Та - ще ви замоля да ми помогнете. Каква е идеята на казаното в отговора от СДВР?
а/ че трябва непременно да се сдобия с оригинални знак и табела, които да монтирам на гаража, за да имам право да ги безпокоя?
б/ че след като монтирам въпросните знаци техния служител ще отговаря на всяко обаждане от моя страна (защото явно иначе не отговаря - виж телефонния номер)?
в/ че каквото и да пише в сигнала, каквато и снимка да прати човек - отсрещната страна не чете и не гледа, а копира и пейства някакъв готов текст.
Между другото, ако не знаете, да ви кажа: Ако викнете паяк да вдигне спряла пред гаража ви кола, ще се наложи да си платите за гяволъка, че сте ги извикали.
Затова мога да ви посъветвам - изпускайте (или направо дупчете) гуми, драскайте по колата на нарушителя с маслени пастели (няма изчистване!), лепете многослойни хартиени стикери с майтапчийски надписи на предното стъкло - и после снимайте със скрита камера реакциите на нарушителя. Така поне ще се позабавлявате - и то безплатно. Пък и в квартала ще разберат, че не се спира безнаказно там ;-)
Оправдано ли е използването на лабораторните животни?
Главната причина широкоразпространената употреба на опитни животни да повдига морални и етични въпроси е фактът, че животните са чувствителни същества. Казано с други думи, и те като нас са способни да изпитват болка, а също и емоции като страх, радост и т.н. Човешкият род обаче е просто част от животинското царство. Обстоятелството, че ние принадлежим към един вид, а мишките, да речем, към друг, автоматично не ни носи морално превъзходство. Тогава какво ни дава право позволява да убиваме в лабораториите си милиони животни годишно, често причинявайки им продължителна болка? Въобще има ли нещо, което може да узакони морално тези ни действия?
Необходимостта от опити с живи същества
е отдавна призната. Без подобни експерименти съвременната медицина би престанала да се развива ако не изобщо, то поне за много дълъг период от време. Нека вземем за пример рака болестта, която според Световната здравна организация отнема най-много животи в развитите общества. Ракът е вече притиснат в ъгъла от учените и само въпрос на време е все още смъртоносните му форми да бъдат победени. Без опитни животни това няма да стане поне в близкия един век, което ще струва живота на стотици милиони хора.
Жертването на животински видове като мишки, зайци, кучета, кози и маймуни е една от най-сериозните причини за невъобразимо бързото развитие на медицината през последните години. Какво обаче правим ние с четириногите ни приятели? Някои от най-разпространените начини на използване на опитните животни са: (i) Определяне на леталните дози на различни вещества; (ii) Заразяване на животни с различни болести и изследване на развитието на болестта и/или действието на дадено потенциално лекарствено вещество; (iii) Имплантиране на различни биоматериали и последващо наблюдение върху приложимостта на материала; (iv) Промяна на генетичния код на опитното животно. Тези последните процедури се наричат с общото име животинска биотехнология и могат да имат различни цели от установяването за какво служи даден протеин чрез изключване на гена, отговорен за синтеза му в организма, до създаване на крави, даващи мляко, богато на ензим, който нормално не съществува в този вид; (v) И най-сетне всяко клинично изследване на потенциално ново лекарствено вещество минава през стадия на тестване с животни.
Почти всички описани манипулации завършват със смърт и са съпътствани с болка, чиято продължителност може да е месеци и дори години. За сведение, само в Англия, европейската държава с най-сериозни регулации в областта на етиката спрямо животните, през 2003 година са убити 2.7 милиона опитни животни и това е едва половината от пожертваните преди 30 години. В световен мащаб цифрата е огромна.
Животински права, човешка неправота?
Противниците на експериментирането с опитни животни (вивисекционистите) сравнително са в малцинство. В Англия, където те са най-яростни, 88% процента от населението подкрепят обратната теза медицината трябва да направи всичко необходимо, за да помогне на човечеството. При все това мнозина от анкетираните казват, че където е възможно, експериментите с опитни животни трябва да се намалят, а също и болката. Именно затова днес навсякъде по света има строги правила за работа с опитни животни, базирани на три основни идеи: усъвършенстване на процедурите, за да се намали причиняването на болка; редуциране на броя използваните животни; и заместване на in vivo моделите с други, например такива с клетъчни култури. Учените като цяло са радетели за подобни мерки и стриктно изпълняват волята на обществото, когато е възможно. Но не винаги е така (вж. карето).
Вивисекционистите като цяло искат по-стриктно прилагане на горните идеи, което мотивират с разбирането си, че всички живи същества имат право да изживеят живота си без изкуствено причинено страдание. Техният може би най-силен аргумент срещу използването на опитните животни е хипотезата на ветеринарните лекари Ралф Китчел и Майкъл Гинън, че животните изпитват по-ужасна болка от човешката. Това е така, защото те не могат да разберат нито причината за болката, нито да осмислят, че тя все някога ще свърши. Това превръща страданието им в безкрайно битие и целият им живот, цялото им съзнание се фокусира в болката. Човешката болка вероятно е по-поносима хората най-малкото винаги имат надежда
Антививисекционистите често заемат много по-крайна позиция, заявявайки, че всеки човешки живот струва милиони животински и че дори шампоаните трябва да се тестват на животни. Какво обаче им дава морално право да твърдят това остава неизвестно. Подобна позиция се нарича видовизъм по аналогия със сексизма и расизма. Видовизмът заявява, че ние априори сме по-висш вид от животните и затова имаме право да правим с тях каквото си искаме.
Тази философия не е много нова следвайки нея, ние постъпвахме както си искаме с жените (и все още в разни кътчета на планетата ги убиваме с камъни, ако четат книги), с чернокожите, с евреите, с албанците в Косово... И с делфините. Нека се спрем за момент на делфините. През 1967 година разбиранията на света са разтърсени от книгата на френският писател Робер Мерл Животно, надарено с разум. Главни герои в нея са делфините. Днес ние знаем, че тези риби са почти като нас притежават огромна интелигентност, създават междуполови партньорства не само за да създадат поколение, имат невероятна способност да научават нови неща, дълбоко емоционални са и лесно се сприятеляват и привързват. Анатомично също сме много близки. Раждаме по един и същи начин Така днес убиването на делфин вече е като да убиеш човек, а използването им за храна е като людоедство. На практика в цивилизования свят това е абсолютно забранено. Както е забранено да репресираш някого заради пола, цвета на кожата и националността му. Действия, напълно позволени и често стимулирани в миналото. Очевидно нашите морални граници се променят и в обществения морален кодекс са приети и чернокожите, и арменците. Или както иронично пише покойният Кърт Вонегът: Малките жълти копелета, които вече не са малки жълти копелета.
Моралните правила
на едно общество еволюират. Тази истина определя и общочовешкото значение на проблема с опитните животни. Всъщност конфликтът е между човешкия вид и животинския вид. Учените са просто професионална прослойка, която изпълнява обществената воля за подобряване качеството на живот на вида ни.
Изключването на различни от нашия видове от моралния обществен кодекс далеч не е рационално решение, а по-скоро решение, взето безпринципно и необмислено. Всъщност въпросите за критериите, по които трябва да се очертаят границите на морала ни към живите същества, занимават човечеството съвсем от скоро. Вероятно от времето, когато е усетило, че животните не са машина и че обратно на мнението на Спиноза и френския изследовател Бернар ние нямаме абсолютни права върху живота на другите видове. Сигурно по тази причина повечето испанци днес не биха отишли на корида, а ловците в цивилизованите страни намаляват. Да се убива за удоволствие на мнозина вече не носи удовлетворение.
И така изниква въпросът за критериите. Кога една част от живота има права върху друга част? Очевидно не тогава, когато реши, че ги има. Проф. Бернард Ролин, доктор по животинска етика, философия, биомедицински науки и биоетика в университета на Колорадо, САЩ, твърди: Както цветът на кожата или полът не могат да оправдаят дискриминацията спрямо човешки същества, така и определени разбирания за животните не могат да оправдаят изключването им от моралната система. Наистина къде са границите на моралната система за живите видове?
Там, където ги сложим! В един прословут дебат малко преди гражданската война в САЩ опонент на Ейбрахам Линкълн заявява, че е напълно съгласен с него по въпросите за християнския морал, за равенството, братството и любовта към ближния. Единственото, с което не бил съгласен, е, че негрите били негови братя. Те можели и да бъдат такива за г-н Линкълн, но за него били ни повече, ни по-малко животни. Този пример ясно илюстрира нашата лична отговорност и липсата на универсални морални граници.
Според съвременната биоетика границата трябва да бъде поставена според способността на едно живо същество да чувства. Било болка, било радост, мъка или привързаност. Подобно деление изглежда разумно и удовлетворява донякъде и двата враждуващи човешки лагера вивисекционистите и антививисекционистите. Дали обаче то удовлетворява природата? Според Аристотел всяко живо същество има telos. Телосът е нещо като уникално предначертание, особена лична стойност, която трябва да бъде уважавана. (Подобно твърдение изказва Кант за всяко човешко същество и то е залегнало в хартата за правата на човека.) Според д-р Ролин телосът е: ...начинът на живот, въплъщаван от едно животно. Изпълнението на същността на телоса води до удовлетворение, а пречките пред това изпълнение до страдание. Несъмнено последствията от приемане на подобна идея биха имали огромно влияние върху нашия свят.
Засега обаче сме далеч от такъв подход и по-скоро общественото внимание е фокусирано върху това какво ни дава право да убиваме животните независимо дали за храна или за наука. Най-често прилаганият хуманен подход е утилитарният, според който благото на групата е по-висше от благото на индивида. Така отнемането на живота на краен брой животни за храна е оправдано, защото много по-голямо количество хора ще се облагодетелства от него. Подобен критерий може да намери място и в науката, защото в дългосрочен план болести като СПИН и рак биха отнели живота на милиарди хора, а изнамирането на методи за лечението им ще струва живота на много по-малко лабораторни животни. Все пак утилитарният модел не казва нищо за страданието и телоса. Очевидно обаче за повечето хора такъв аргумент (а може би по-скоро оправдание) е напълно достатъчен.
Експериментите с опитни животни ще продължат.
При все това гласът на защитниците им е чут и на 6 юли в медицинското училище на университета в Нотингам, Англия, бе открит първият по рода си център за изследване и разработка на алтернативни научни методи, които да заместят експериментите с опитни животни. Това става едновременно с разглеждането от Европейската комисия на нови регулации за животинско експериментиране. Последната вест е помрачена обаче от наскоро приетата директива за оценка на вредността на десетки хиляди вещества. Според немският федерален център за оценка на риска това ще коства живота на около 45 милиона опитни животни.
Очевидно въпросът оправдано ли е използването на опитни животни е получил своя положителен отговор. Без отговор обаче остава вторият въпрос: какво е дало право на нас хората да отговорим на първия? А именно това е важният проблем: защото начинът, по който се отнасяме със заобикалящия ни живот, еднозначно определя какви сме ние. Дори днес да сме приели някаква морална рамка, от критично значение за човешкия род е да осъзнава, че тази морална настройка е временна. Именно промяната на морала определя нашата еволюция като човечество. Нека допуснем за миг, че така, както не бяхме прави за чернокожите, арменците или делфините, може да грешим сега и за животните. Кой знае?
Източници:
1. Roger Straughan. Ethics, Morality and Animal Biotechnology. Достъпно на адрес: http://www.bbsrc.ac....i...&IMAGE3.Y=0
2. Bernard E. Rollin. Animal research: a moral science. EMBO reports 2007;8:521.
3. Simon Festing & Robin Wilkinson. The ethics of animal research. EMBO reports 2007;8:526.
Един експеримент
Добре познато сериозно хирургично усложнение представлява т. нар. перитонеална адхезия, представляваща, най-общо казано, следоперативно залепване на червата за стените на торбата в която се намират (абдомена). Подобно слепване може да причини силна болка, безплодност, запушване на червата и дори смърт. Решение на проблема предлага екип от Масачузетския технологичен институт. Методът е базиран на използване на полимерна мрежа, заредена с лекарствена биомолекула, която да покрие и възстанови перитонеума, т.е. стената на абдомена. В експеримента са използвани 54 женски заека. Спецификата на експеримента изисква те да бъдат предварително, сериозно и неколкократно наранени в изследваната област. В резултат повечето зайци развиват тежка форма на перитонеална адхезия. Част са лекувани по различни начини, а някои изобщо не са (контролната група). Повечето животни губят интензивно тегло и вероятно изпитват силна болка до самата си смърт. Експериментът обаче е изключително успешен и може би в дългосрочен план новият метод за лечение ще спаси много човешки животи. Източник: Yeo et al. Biomaterials 2007;28:3704
Снимките са направени в резерват "Бистишко бранище" днес, 23.09.2011 г.
На живо нещата изглеждат още по-страшно - вместо красотата на планината виждаш толкова много смърт... Страшно е, особенно като се замислиш, че след обезлесяването идва ерозия, засушаване, измиране на животни.
Исках да покажа на дъщеря си една от най-красивите пътеки, по които съм минавала - тази, която слиза от "Алеко" до Бистрица. Е, минахме през тези призрачни местности.
Смъртта на смърчовете се дължи на бръмбар - корояд. Унищожени са над 6500 дка гора.
Нещата са стигнали дотук, благодарение на 10 години неправене на нищо.
Повод за това ми писание е поредната трагедия, прекратила живота на невинно детенце. И по-точно - нейното отразяване от българските медии.
Какво се е случило, според разказите на съседите: Майката и момиченцето се прибират от разходка, детето (на 3 години) остава да играе на двора с някакво коте. Майката влиза за малко в къщата. Чува писъци, излиза и вижда, че кучето им (безпородно дворно куче) хапе детето. Започва да дърпа детето, кучето - също. Идват на помощ и съседи. Малко по-късно, за жалост детенцето е мъртво - с разкъсана от зъбите на кучето сънна артерия.
Искам да отбележа, че единствената медия, отразила обективно случая (репортаж от мястото на събитието с разкази на съседи; заснето кучето, което е в изолатор и становището на лекарката от "Спешна помощ"), е Нова телевизия. Как беше отразена трагедията от другите медии?
"Побеснял доберман убил 3-годишно момченце тази вечер в Перник" - pravda.bg
"Доберман уби 4-годишно дете в Перник" - dir.bg
"Дворен мелез между доберман и помияр прегриза вратлето на малката Мирела след като почти година двамата били неразделни в игрите." - bg.time.mk
"По първоначална информация за добермана и за момченцето, се е грижила бабата." - aktualno.com
"Доберманът изведнъж побеснял и се нахвърлил върху 3-годишното дете. Домашният любимец бил кротък, въпреки агресивната си порода. Изведнъж обаче нещо провокирало раздразнението му и кучето скочило върху момченцето, пише Информационна агенция Блиц, цитирайки електронното издание на “Стандарт”."
... и още много журналистически измислици и интерпретации по темата.
Някои от пишещите братя в захлас описват кървави подробности, измислици за живота на семейството. В стила на Карбовски "... докато помиярите ръфали краката на бабата до кости".
Други наблягат на опасните породи. Трети - на статистиката за нахапани от бездомни кучета (нищо, че това е домашно).
Целта е една - насаждане на омраза и разделение. Защото това вдига рейтинг.
И кара хората да ги четат (или гледат). И да приемат аписаното за истина. А това е удобно за някого.
Драги журналисти! Засрамете се! Помислете - кого обслужват вашите лъжи и изкривени полуистини? Кой има интерес от това хората да се разделят на мразещи се групи? Кой има интерес хората да не мислят, а да повтарят казаното от вас? Колко от медиите, преписали от първоизточника и разпространили невярната информация публикуваха или излъчиха опровержение или извинение към читателите (зрителите) си? Или - те са вече толкова претръпнали, че няма нужда? Или просто ви липсва достоинство да признаете, че сте допуснали грешка?
Или по-лесно е да са виновни "опасните породи"? По подразбиране - питбули, овчарки, добермани... И за по-лесно - хайде да ги забраним... И да унищожим всички кучета, защото са опасни. Защото това остава в главите на тези, които слушат или прочитат новините ви, без да мислят. И омраза - срещу другите, мислещите.
Това ли е целта?
На снимката: Много смели военни добермани са пожертвали живота си в името на свободата и мира на юг от Тихия океан. В знак уважение към тези кучета на 21 юли 1994г. Обединеният Доберман клуб на САЩ тържествено открил на гробището на военните кучета на остров Гуам бронзов паметник с имената на 25 добермана от морската пехота, отдали живота си при освобождението на острова през 1944г.
Аз бих призовала собствениците на добермани и любителите на тази прекрасна порода, направила много за човечеството - нека заведем дело за клевета срещу писачите, оклеветили породата с лека ръка!
А малкото невинно дете, жертва на тази трагедия - да почива в мир!
Преди известно време на стената на мой Facebook-приятел се появи тази снимка:
Г-н Минчев от Стара Загора, поздравявам Ви! И сме на едно мнение. Защото:
- Не искам с парите, които давам за данъци, да хрантутят некадърни чиновници, полицаи и прочие.
- Трябва всички тези, които са на "държавна работа" да се наясно, че са длъжни да полагат нужните усилия, за да заработят това, което им се дава. Ако не им се работи - да напуснат.
- Заплатите им да са пряко обвързани с резултатите от свършената от тях работа и/или оценката, дадена им от данъкоплатците.
- Всеки държавен служител следва да носи лична отговорност за своите действия (или бездействия), в случай, че те са довели до щети, извършване на престъпление, смърт и т.н.
Ако се появи политик, който би се борил за такава промяна - ще гласувам за него с чиста съвест.
А дотогава - ще търся начини да не плащам за услугите, които не получавам. Или - да плащам толкова, колкото е качествена административната услуга. И ще съм благодарна на всички прависти, които ми дадат аргументирани съвети, как може да стане това законно.
От години слушам, как някой трябва да ни оправи. Да ни оправи икономиката, политиката, заплатите, пенсиите...
Обикновено тези, които трябва "да ни оправят", са политиците. Да, ама все си ги избираме такива, че гледат да оправят първо собственото си положение.
И ние си оставаме неоправени. "Започнати и недовършени", както казваше един приятел. Лоша работа... Всеки път се оказва, че пак са ни излъгали. Чак се чудя, що за дебили трябва да сме, че да се хващаме толкова пъти на една и съща въдица. Уж "по-малкото зло" било.
Същевременно, ежедневно срещаме абсурди. Като този. Демонстриращи безхаберието, цинизма и некадърността на тези, на които разчитаме да ни оправят.
И става все по-зле. Крадат ни, подиграват се с нас, лъжат ни... А ние си траем и чакаме. Да ни оправят.
Ама те са ни "оправили" отвсякъде бе, хора! Ние така сме им удобни - мълчащи, безгласни, непротестиращи, немислещи... Десетилетия им бяха необходими, но го постигнаха. Доказателство: националния протест срещу добива на шистов газ. В София, пред МС, се събраха 50-тина човека. Другите подминаваха, поглеждайки равнодушно и бързайки за "нещо по-важно". Тъжното е, че младите хора, дошли там, са от малкото останали мислещи екземпляри в България. А още по-тъжното: че ако продължаваме да си траем и да чакаме да ни оправят, и тези симпатични младежи ще емигрират. А ние ще останем да влачим в тази полу унищожена страна жалкото си и безмислено съществуване.
* Авторът на написаното се разграничава от "чакащите да ги оправят". Докато имам сили, ще ми пука какво става около мен, и ще се опитвам да направя света една идейка по-добър.
Много често, по повод изказвания на защитници на животните, се чуват реплики от рода на: "Те хората оправиха, за животните тръгнали да мислят!" или "Има толкова изоставени деца, те пари за пумияри ще харчат!"
Та, върху това ми се ще да поразмишлявам тук.
Драги ми приятели! Ако не осъзнаем, че на този свят сме свързани с всичко живо и неживо, ще продължим да вървим с бързи крачки към собственото си унищожение. Това клипче (кликнете на линка, за да гледате) е една приятна илюстрация - малко преекспонирана, но вярна.
Хората с големи сърца имат място в тях не само за най-близките си, а за изоставените деца, за зарязаните стари и болни хора, за животните, за природата, за красотата... Те разбират Любовта като нещо голямо и неограничено, В състояние са да обичат и да прощават, да се грижат, да се жертват.
Имам удоволствието да познавам такива хора. И нещо повече - гледам да общувам предимно с такива хора. Опитвам се и самата аз да съм такава.
Егоистичните и ограничени дребни душици не могат да разберат тази гледна точка. За тях любовта е ограничена до един или два обекта - или обичаш деца, или животни, или възрастни хора. Ама те самите не си губят времето да идат в някой дом за сираци или на посещение в старчески дом. Те само дават акъл по форуми, по медии... И си гледат собственото, егоистично съществуване.
Такива хора също познавам, но общувам с тях единствено, когато съм принудена от обстоятелствата.
Понякога става така, че животът си прави шеги. Случва се някой от егоистите да попадне в критична ситуация, в която вижда искрената и безкористна любов на друг човек. И това е неговия шанс за еволюция.
Най-сетне се наканих да си направя блог. И тъй като повечето ми приятели, с които можехме да фантазираме, мечтаем, спорим и творим, вече не са наоколо - мисля тук да споделям с желаещите да четат и вълнуващи се от същите теми това, което ми е на сърцето.
Както ще видите и от заглавието на този блог, в него често ще става дума за позабравените неща - обич (към околните, към животните, към природата, към висшата сила, наричана с различни имена...) и грижа (за по-слабите и беззащитните, за чистотата на нашите мисли и действия, за това, какво оставяме след себе си...), за отговорност, за човечност и още неща, които ни правят Човеци.
Може би трябваше да кажа и няколко думи за себе си. Ами - свободолюбив човек, на частна практика. Опитвам се да променя към по-добро себе си и близкото си обкръжение и да провокирам младите хора да мислят самостоятелно. Надявам се, преследвайки посочените цели, в скоро време да регистрирам (заедно със съмишленици) фондация, носеща името на този блог. Добре дошли!
Ами, съжалявам, ама пак вместо за обич и грижа ще си говорим за институции. И по-точно - за това, как се отговаря на жалба. 
